Home » Моите коментари » Толкова просто, а така вдъхновяващо: „Останете си гладни, останете си неразумни!“, Стив Джобс

Толкова просто, а така вдъхновяващо: „Останете си гладни, останете си неразумни!“, Стив Джобс

768 прочита

В ден като днешният донесъл новината за смъртта на може би един от най-ярките примери за иновативност и креативност в света на технологиите, съоснователят на Apple Стив Джобс, каквото и да се каже за него би било малко. Реакциите не само на колеги и приятели, политици, и отзвука в различни сайтове, блогове и медии говори много повече, от колкото може да бъде казано с думи. Предлагам ви една, според мен все толкова актуална и днес, реч изнесена през 2005г на церемонията по дипломирането на възпитаниците на Станфорд.

„За мен е чест да бъда сред вас в деня на вашето дипломиране в един от най-добрите университети в света. В интерес на истината аз така и не успях да завърша колеж и това е най-близкото, до което съм достигал на подобна церемония.  Днес искам да ви разкажа три истории от своя живот. Това е всичко. Само три истории, нищо повече.

Първата история се отнася за свързването на точките.

Прекъснах следването си в Рийдс Колидж още след първите 6 месеца, но след това останах като прекъснал студент още 18 месеца преди окончателно да напусна. Защо се махнах?

Всичко е започнало още преди да се родя. Биологичната ми майка е била млада, неомъжена студентка и тя решила да ме остави за осиновяване. Тя много искала да бъда осиновен от хора с висше образование и всичко било уредено след раждането да бъда осиновен от един адвокат и неговата съпруга. Само че, като съм се пръкнал и те решили в последния момент, че искат момиче. И така моите родители, които били в списъка на чакащите получили позвъняване посред нощ с въпроса: „Имаме едно непредвидено бебе, момченце – искате ли го?“. Отговорът им бил: „Разбира се“.

Биологичната ми майка след това разбрала, че майка ми никога не е ходила в колеж, а баща ми даже не е завършил гимназия. Тя отказала да подпише финалните документи за осиновяване. Съгласила се чак след няколко месеца, когато родителите ми обещали, че аз ще отида в колеж някой ден. Това бил старта на моят живот.

И 17 години по-късно аз отидох в колеж. Но бях толкова наивен, че избрах колеж, който беше скъп почти колкото Станфорд и всичките спестявания на моите родители от работническата класа отидоха за таксата ми за колеж.

След шест месеца вече не виждах стойност в това.  Нямах никаква представа какво искам да направя със живота си и не виждах как колежа ще ми помогне да намеря отговора.  И ето, че похарчих всичките спестявания на родителите си. Затова реших да прекъсна и се надявах, че от всичко това ще излезе нещо добро.

По онова време беше доста страшничко, но гледайки назад, това беше  едно от най-добрите ми решения. В минутата, в която прекъснах вече можех да не посещавам редовните лекции, които не ми бяха интересни и да се запиша в други курсове, които изглеждаха много по-интересни.

Не всичко беше розово. Нямах стая в общежитието, така че спях на пода в стаите на приятелите ми, връщах празни бутилки от Кола заради депозита от 5 цента и с тези пари си купувах храна и дори изминавах по 7 мили до другия край на града всяка съботна вечер, само за да получа свястно ядене в храма на Харе Кришна.

Но ми харесваше. И голяма част от това, с което се сблъсках благодарение на своето любопитство и интуиция, по късно се оказа безценно.

Ще ви дам един пример. По онова време Рийд Колидж предлагаше може би най-добрия в цялата страна курс по калиграфия. В цялото студентско градче всеки плакат, всеки етикет, всяка табела бяха написани на ръка с красив шрифт. Понеже се водех прекъснал и не трябваше да посещавам задължителните лекции, реших да се запиша в курса по калиграфия и да се науча да правя това. Така научих какво са серифни и несерифни шрифтове, изучих разликата между разстоянието в различните буквени комбинации и всичко онова, което прави един надпис красив. Всичко това беше красиво, историческо, артистично по начин, който беше недостъпен за науката и аз бях запленен.

Нямаше и слаба надежда нещо от това да има практическо приложение в живота ми. Но след десет години, когато създавахме първият компютър Макинтош, всичко си дойде на мястото. И вградихме това в нашия Мак. Това беше първият компютър с красива типография. Ако не се бях записал в онзи курс в колежа, в Мак никога нямаше да притежава множество различни шрифта с пропорционално разстояние между буквите.

И тъй като Уиндоус просто прекопира Мак, много е вероятно да липсваха и в който и да е персонален компютър. Ако не бях прекъснал, никога нямаше да се запиша в този курс и компютрите нямаше да имат сегашната си чудесна типография.

Разбира се, беше невъзможно да се свържат точките по времето когато бях в колежа. Но гледайки назад, десет години по-късно всичко изглежда кристално ясно.

Ще повторя: не можете да свържете точките гледайки напред в бъдещето. Това може да стане само с поглед назад. Затова трябва да вярвате, че точките някак си ще се свържат в бъдещето ви. Трябва да вярвате в нещо – вътрешен глас, съдба, карма, каквото и да е. Защото вярата ми, че точките ще се свържат е онова, което направи живота ми такъв, какъвто е.

Втората ми история е за любовта и загубата.

Аз бях късметлия – на ранен етап от живота си разбрах какво обичам да правя. Воз и аз създадохме APPLE в гаража на родителите ми когато бях на 20. Работихме здраво и за 10 години Епъл се разрасна от нас двамата в един гараж до 2-милиардна компания с над 4000 служители.  Година преди това бяхме пуснали на пазара най-доброто си произведение – Макинтош – и аз току-що бях навършил 30.

И тогава ме уволниха.

Как може да те уволнят от компания, която си създал? Ами, тъй като Епъл се разрастваше, ние наехме на работа човек, който аз смятах за много талантлив, за да управляваме заедно компанията и първата година нещата вървяха добре. Но после нашите възгледи за бъдещето започнаха да се разминават и накрая се скарахме. Когато това се случи, бордът на директорите застана на негова страна.

Така на 30-годишна възраст аз бях уволнен. И то доста публично. Фокусът на моя съзнателен живот си беше отишъл и това направо ме разби.

В продължение на няколко месеца не знаех с какво да се захвана. Чувствах, че съм разочаровал предишното поколение предприемачи, че съм изпуснал щафетата, която ми е била предадена за да я продължа. Срещнах се с Дейвид Пакард и Боб Нойс и се опитах да им се извиня за това, че прецаках нещата. Бях се провалил публично и дори мислех да напусна долината. Но бавно осъзнах, че все още обичам това, което правя. Обратът на събитията в Епъл не беше променил ни най-малко това. Бях отхвърлен, но все още бях влюбен. И така реших да започна отначало.

Тогава не го осъзнавах, но уволнението ми от Епъл беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Бремето на успеха беше заместено от лекотата на това да си отново начинаещ, да си по-малко уверен в каквото и да е. Това ми даде свободата да навляза в един от най-творческите периоди от живота си.

През следващите пет години създадох компания, наречена NeXT, друга компания с името  Pixar, и се влюбих в една невероятна жена, която ми стана и съпруга. Pixar създаде първия в света филм с изцяло компютърна анимация – „Играта на играчките“ – и днес е най-успешното анимационно студио на света. В забележителна поредица от събития, Епъл закупиха NeXT, аз се завърнах в Епъл и технологията, която бяхме създали в NeXT е в сърцевината на сегашното възраждане на Епъл. А Лорийн и аз създадохме прекрасно семейство.

Уверен съм, че нищо от това нямаше да се случи ако не бяха ме уволнили от Епъл. Лекарството беше горчиво, но предполагам, че пациента се нуждаеше от него.

Понякога животът те удря с тухла по главата. Не губете вяра! Убеден съм, че любовта към това, което правя беше причината да продължа напред.

Трябва да разберете в какво обичате. И това се отнася не само за работата ви, но и за личния ви живот. Работата обхваща значителна част от живота ви и затова единствения начин да сте наистина доволни е да правите нещо, което смятате за значимо.

А единственият начин делата ви да са значими е да сте влюбени в това, което правите. Ако още не сте го намерили – продължете да търсите! Не се отказвайте! Сърцето ще ви подскаже когато сте го открили. И като всяка страхотна връзка, тази също ще стане още по-добра с времето. Така че, търсете докато го откриете. Не се отказвайте!

Третата ми история е за смъртта.

Когато бях на 17, прочетох една мисъл, която гласеше следното:

„Ако живеете всеки свой ден сякаш е последният ви – един ден със сигурност ще се окажете прави!“.

Тази мисъл ме впечатли силно и от тогава вече 33 години всяка сутрин се поглеждам в огледалото и се питам: „Ако днес беше последният ден от живота ми, щях ли да направя това, което се каня да направя сега?“.

И когато няколко дни подред отговорът е „Не“, аз знам че нещо трябва да променя.

Да си припомням, че скоро няма да съм между живите е най-важното средство, което ми помага да взема големите решения в живота си.

Защото почти всичко друго – всички вътрешни очаквания, цялата гордост, целия страх от излагане или провал – тези неща просто се строполяват пред лицето на смъртта и остава единствено истински важното.

Да помниш, че си смъртен е най-добрият начин, който аз знам, за да се избегне капана на представата, че има какво да загубиш. Вече си гол. Няма причина да не следваш сърцето си.

Преди около година ми откриха рак. В 7.30 ч. сутринта ми направиха скенер, на който ясно личеше тумора в панкреаса ми. Аз дори не знаех какво е панкреас! Лекарят ми каза, че почти със сигурност този тумор е от нелечимия тип и че ми остават от 3 до 6 месеца живот.

Моят доктор ме посъветва да си отида вкъщи и да си стегна нещата, което е лекарският код за „Подготви се да умреш“.

Това означава само за няколко месеца да кажеш на децата си всичко онова, за което си смятал, че имаш на разположение поне 10 години..само за няколко месеца. Означава също да си подредиш делата така, че да улесниш семейството си максимално. Означава да си вземеш сбогом.

Живях с тази диагноза през целия ден. По-късно същата вечер ми направиха биопсия,  вкараха ендоскоп в гърлото ми, през стомаха, чак до вътрешностите ми, боцнаха с една игла панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Аз съм бил под упойка, но жена ми, която присъстваше, ми разказа, че когато погледнали клетките под микроскоп лекарите се разплакали, защото се оказало, че това било много рядка форма на рак на панкреаса, която е лечима чрез операция. Бях опериран и за радост сега съм добре.

Тогава бях най-близо до смъртта и се надявам това да си остане така поне за няколко десетилетия напред. Тъй като съм го преживял, сега мога да ви говоря за това с малко по-голяма увереност, отколкото когато смъртта беше само интелектуална концепция.

На никой не му се мре! Дори хората, които искат да отидат в рая не искат да умират, за да стигнат там.

И все пак,  всички ни чака една и съща участ. Никой не се е отървал. И така е правилно, защото Смъртта най-вероятно е единственото най-добро изобретение на Живота. Тя е агентът на промяната. Тя прочиства старото, за да даде път на новото.

Сега вие сте новото, но някой ден, не чак толкова далеч, вие също ще остареете и ще бъдете отстранени  от пътя. Съжалявам, че драматизирам, но това е истината.

Времето ви е ограничено, затова не го губете, за да живеете чужд живот! Не влизайте в капана на догмата да живеете според очакванията на другите! Не позволявайте чуждите мнения да заглушат вашия собствен вътрешен глас! А най-важното е да следвате сърцето си и своята интуиция. Те някак си вече знаят какви всъщност искате да станете. Всичко друго е второстепенно.

Когато бях млад излизаше невероятно списание, наречено „Световен каталог“, което беше нещо като библия за моето поколение. Беше създадено недалеч от тук, в Менло Парк, от един приятел на име Стюърт Бранд, който вдъхваше на списанието своето поетично вдъхновение. Това беше в края на 60-те, когато все още нямаше компютри или предпечатна подготовка, така че всичко се правеше с пишеща машина, ножици и полароидни снимки. Беше нещо като хартиен вариант на Гугъл, 35 години преди появяването на самия Гугъл. Беше идеалистично и бъкаше от съвети и велики идеи.

Стюърт и неговия екип успяха да издадат няколко броя на списанието и когато времето му отмина, те подготвиха своя последен брой. Беше в средата на 70-те, а аз бях на вашата възраст. На задната корица на последното издание имаше снимка на селски път в ранно утро, същия който можете сами да видите ако се осмелите да тръгнете на автостоп. Най-отдолу беше написано:

„Останете си гладни! Останете си неразумни!“.

Това беше тяхното послание на сбогуване. Останете си гладни! Останете си глупави! И аз винаги съм си пожелавал същото.

И сега, когато се дипломирате и започвате отначало, аз ви пожелавам същото.

Останете си гладни! Останете си неразумни!

Благодаря ви много.“

„I am honored to be with you today at your commencement from one of the finest universities in the world. I never graduated from college. Truth be told, this is the closest I’ve ever gotten to a college graduation. Today I want to tell you three stories from my life. That’s it. No big deal. Just three stories.

The first story is about connecting the dots.

I dropped out of Reed College after the first 6 months, but then stayed around as a drop-in for another 18 months or so before I really quit. So why did I drop out?

It started before I was born. My biological mother was a young, unwed college graduate student, and she decided to put me up for adoption. She felt very strongly that I should be adopted by college graduates, so everything was all set for me to be adopted at birth by a lawyer and his wife. Except that when I popped out they decided at the last-minute that they really wanted a girl. So my parents, who were on a waiting list, got a call in the middle of the night asking: “We have an unexpected baby boy; do you want him?” They said: “Of course.” My biological mother later found out that my mother had never graduated from college and that my father had never graduated from high school. She refused to sign the final adoption papers. She only relented a few months later when my parents promised that I would someday go to college.

And 17 years later I did go to college. But I naively chose a college that was almost as expensive as Stanford, and all of my working-class parents’ savings were being spent on my college tuition. After six months, I couldn’t see the value in it. I had no idea what I wanted to do with my life and no idea how college was going to help me figure it out. And here I was spending all of the money my parents had saved their entire life. So I decided to drop out and trust that it would all work out OK. It was pretty scary at the time, but looking back it was one of the best decisions I ever made. The minute I dropped out I could stop taking the required classes that didn’t interest me, and begin dropping in on the ones that looked interesting.

It wasn’t all romantic. I didn’t have a dorm room, so I slept on the floor in friends’ rooms, I returned coke bottles for the 5? deposits to buy food with, and I would walk the 7 miles across town every Sunday night to get one good meal a week at the Hare Krishna temple. I loved it. And much of what I stumbled into by following my curiosity and intuition turned out to be priceless later on. Let me give you one example:

Reed College at that time offered perhaps the best calligraphy instruction in the country. Throughout the campus every poster, every label on every drawer, was beautifully hand calligraphed. Because I had dropped out and didn’t have to take the normal classes, I decided to take a calligraphy class to learn how to do this. I learned about serif and san serif typefaces, about varying the amount of space between different letter combinations, about what makes great typography great. It was beautiful, historical, artistically subtle in a way that science can’t capture, and I found it fascinating.

None of this had even a hope of any practical application in my life. But ten years later, when we were designing the first Macintosh computer, it all came back to me. And we designed it all into the Mac. It was the first computer with beautiful typography. If I had never dropped in on that single course in college, the Mac would have never had multiple typefaces or proportionally spaced fonts. And since Windows just copied the Mac, it’s likely that no personal computer would have them. If I had never dropped out, I would have never dropped in on this calligraphy class, and personal computers might not have the wonderful typography that they do. Of course it was impossible to connect the dots looking forward when I was in college. But it was very, very clear looking backwards ten years later.

Again, you can’t connect the dots looking forward; you can only connect them looking backwards. So you have to trust that the dots will somehow connect in your future. You have to trust in something — your gut, destiny, life, karma, whatever. This approach has never let me down, and it has made all the difference in my life.

My second story is about love and loss.

I was lucky — I found what I loved to do early in life. Woz and I started Apple in my parents garage when I was 20. We worked hard, and in 10 years Apple had grown from just the two of us in a garage into a $2 billion company with over 4000 employees. We had just released our finest creation — the Macintosh — a year earlier, and I had just turned 30. And then I got fired. How can you get fired from a company you started? Well, as Apple grew we hired someone who I thought was very talented to run the company with me, and for the first year or so things went well. But then our visions of the future began to diverge and eventually we had a falling out. When we did, our Board of Directors sided with him. So at 30 I was out. And very publicly out. What had been the focus of my entire adult life was gone, and it was devastating.

I really didn’t know what to do for a few months. I felt that I had let the previous generation of entrepreneurs down – that I had dropped the baton as it was being passed to me. I met with David Packard and Bob Noyce and tried to apologize for screwing up so badly. I was a very public failure, and I even thought about running away from the valley. But something slowly began to dawn on me — I still loved what I did. The turn of events at Apple had not changed that one bit. I had been rejected, but I was still in love. And so I decided to start over.

I didn’t see it then, but it turned out that getting fired from Apple was the best thing that could have ever happened to me. The heaviness of being successful was replaced by the lightness of being a beginner again, less sure about everything. It freed me to enter one of the most creative periods of my life.

During the next five years, I started a company named NeXT, another company named Pixar, and fell in love with an amazing woman who would become my wife. Pixar went on to create the worlds first computer animated feature film, Toy Story, and is now the most successful animation studio in the world. In a remarkable turn of events, Apple bought NeXT, I returned to Apple, and the technology we developed at NeXT is at the heart of Apple’s current renaissance. And Laurene and I have a wonderful family together.

I’m pretty sure none of this would have happened if I hadn’t been fired from Apple. It was awful tasting medicine, but I guess the patient needed it. Sometimes life hits you in the head with a brick. Don’t lose faith. I’m convinced that the only thing that kept me going was that I loved what I did. You’ve got to find what you love. And that is as true for your work as it is for your lovers. Your work is going to fill a large part of your life, and the only way to be truly satisfied is to do what you believe is great work. And the only way to do great work is to love what you do. If you haven’t found it yet, keep looking. Don’t settle. As with all matters of the heart, you’ll know when you find it. And, like any great relationship, it just gets better and better as the years roll on. So keep looking until you find it. Don’t settle.

My third story is about death.

When I was 17, I read a quote that went something like: “If you live each day as if it was your last, someday you’ll most certainly be right.” It made an impression on me, and since then, for the past 33 years, I have looked in the mirror every morning and asked myself: “If today were the last day of my life, would I want to do what I am about to do today?” And whenever the answer has been “No” for too many days in a row, I know I need to change something.

Remembering that I’ll be dead soon is the most important tool I’ve ever encountered to help me make the big choices in life. Because almost everything — all external expectations, all pride, all fear of embarrassment or failure – these things just fall away in the face of death, leaving only what is truly important. Remembering that you are going to die is the best way I know to avoid the trap of thinking you have something to lose. You are already naked. There is no reason not to follow your heart.

About a year ago I was diagnosed with cancer. I had a scan at 7:30 in the morning, and it clearly showed a tumor on my pancreas. I didn’t even know what a pancreas was. The doctors told me this was almost certainly a type of cancer that is incurable, and that I should expect to live no longer than three to six months. My doctor advised me to go home and get my affairs in order, which is doctor’s code for prepare to die. It means to try to tell your kids everything you thought you’d have the next 10 years to tell them in just a few months. It means to make sure everything is buttoned up so that it will be as easy as possible for your family. It means to say your goodbyes.

I lived with that diagnosis all day. Later that evening I had a biopsy, where they stuck an endoscope down my throat, through my stomach and into my intestines, put a needle into my pancreas and got a few cells from the tumor. I was sedated, but my wife, who was there, told me that when they viewed the cells under a microscope the doctors started crying because it turned out to be a very rare form of pancreatic cancer that is curable with surgery. I had the surgery and I’m fine now.

This was the closest I’ve been to facing death, and I hope it’s the closest I get for a few more decades. Having lived through it, I can now say this to you with a bit more certainty than when death was a useful but purely intellectual concept:

No one wants to die. Even people who want to go to heaven don’t want to die to get there. And yet death is the destination we all share. No one has ever escaped it. And that is as it should be, because Death is very likely the single best invention of Life. It is Life’s change agent. It clears out the old to make way for the new. Right now the new is you, but someday not too long from now, you will gradually become the old and be cleared away. Sorry to be so dramatic, but it is quite true.

Your time is limited, so don’t waste it living someone else’s life. Don’t be trapped by dogma — which is living with the results of other people’s thinking. Don’t let the noise of others’ opinions drown out your own inner voice. And most important, have the courage to follow your heart and intuition. They somehow already know what you truly want to become. Everything else is secondary.

When I was young, there was an amazing publication called The Whole Earth Catalog, which was one of the bibles of my generation. It was created by a fellow named Stewart Brand not far from here in Menlo Park, and he brought it to life with his poetic touch. This was in the late 1960?s, before personal computers and desktop publishing, so it was all made with typewriters, scissors, and polaroid cameras. It was sort of like Google in paperback form, 35 years before Google came along: it was idealistic, and overflowing with neat tools and great notions.

Stewart and his team put out several issues of The Whole Earth Catalog, and then when it had run its course, they put out a final issue. It was the mid-1970s, and I was your age. On the back cover of their final issue was a photograph of an early morning country road, the kind you might find yourself hitchhiking on if you were so adventurous. Beneath it were the words: “Stay Hungry. Stay Foolish.” It was their farewell message as they signed off. Stay Hungry. Stay Foolish. And I have always wished that for myself. And now, as you graduate to begin anew, I wish that for you.

Stay Hungry. Stay Foolish.“

*Превода е по слух и материали в мрежата, частично за справка са ползвани текстове от тук и тук

**Текстът на речта на английски е взет от тук

*** Снимката е от Reuters Photo/Carlos Barria

rss-via-mailХаресва ли ви това, което четете тук? Не забравяйте да „Харесате” чрез Фейсбук бутон. Абонирайте се с RSS фийд или направете безплатен абонамент по е-мейл, за да получавате първи информация за всички мой най-нови материали.

GD Star Rating
loading...
GD Star Rating
loading...

Сподели с приятели

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

54 + = 64